За шведите от Draconian може да се каже много. Може да се спомене, че групата е основана през 1994-та, като дет метъл банда, но въпреки това голямата си известност дължи на почти еталонния дуум-готик, който прави, чиято квинтесенция виждаме в четвъртата по ред тава на скандинавците. А тя не е за хора, които търсят агресията и бруталното в метъла, не е и за тези, които търсят мелодичното и разтапящото. Не, защото го няма, а защото „Turning Season Within” включва и от двете. Настроенията в албума се менят от тежкото, почти депресивно, през любовта, за да се стигне до болката. А чувствата са толкова достоверни, че карат дори заклетия гранд/дет фен като мен да изостави вечния спор имат ли място прекрасните, почти ангелски женски вокали в метъла. Поне в този албум имат и още как. 

Иначе новият албум звучи малко по-забързано и малко по-тежко от предишните, без това да го извади от рамките на познатото и уникално звучене на бандата. Дори бих казал, че двойните каси от края на „When I Wake” се вписват много добре на фона на мелодичните китари, агресивния мъжки и красивия женски вокал. Двойните каси продължават и в следващата я „Earthbound”, където все пак чуваме по-познатия Draconian, бавно, атмосферично, диалогично... 

Да не забравяме и първата песен – „Seasons Apart”, изключително меланхолично парче, където тежката китара си кореспондира с прелестния глас на Лиса Йохансон и грухтенето на Андерс Якубсон (казвам го за пореден и за последен път). Всъщност замислих се какви чувства ми навява тази песен. От една страна, тежките китари ми звучат като живота – тежък, брулещ; барабаните като биенето на сърцето и на този фон вокалите като нежното и детското, което се опитва да пробие пред загрубялото от срещата си с живота Аз. Тук изобщо се абстрахирам от текстовете, защото Draconian се слуша повече със сърцето и душата. 

Та минаваме на четвъртата песен от албума – „Not Breathing”, за което, честно казано, много не може да се каже – приятно за слушане (ако си в подходящото настроение), но нищо чак толкова различно или запомнящо се. Все пак добра прелюдия към следващата я „The Failure Epiphany”. В нея влизаме с едно акустично интро, което води до може би най-тежките рифове в албума, следвани отново от красива акустична, наситена с вокалите на Лиса част и отново. Тази плетеница от акустични и мелодични части с тежки и брутални просто ме остави без дъх. Страхотно парче! 

И така стигаме до най-драконовската песен в албума, ако ми позволите тази игра на думи, а именно „Morphine Cloud”. Освен че напомня на някои от добрите им стари парчета, „Morphine Cloud” малко звучи и като песен на Anathema. И не, нямам нищо лошо предвид, не бих казал, че е нещо определено, по-скоро странна асоциация. 

И така стигаме до едно интро на чиста китара, което ни води до тежки рифове и прекрасно соло, гарнирано със стахотни вокали. Говоря за поредната песен от албума – „Bloodflower”, която като че ли е следващият ми фаворит за най-добра песен в албума. След нея обаче „The Empty Stare” направо бледнее. Хем, че тъкмо в нея докарват тежестта до моя вкус. Обаче някак си след двата букета, с които се сблъскахме в „Bloodflower” и „The Failure Epiphany”... 

Последната песен е по-скоро речитатив със съпровод на пиано, отколкото песен. Бива за аутро, но за цяла песен ми е малко постничко и не ми се струва най-добрия завършек на иначе размазващ албум като „Turning Seasons Within”. 

Ако досега не сте разбрали, горещо препоръчвам новата тава на Draconian на всеки. Аблумът е действително страхотен и ще се хареса дори на хора, на които жанра не е по сърце. Поне на мен ми допадна изключително много. Всичко това обаче с уговорката, че е необходимо малко по-минорно настроение за да се слуша подобна музика.